Пансионът

„В началото бяха железопътните релси.“ С тази многозначна метафора стартира романът на Пажински, който представлява философски разказ за завръщането и заминаването, за идентичността и преходността – вълнуваща археология на паметта. Влакът спира на малка гара в курортно селище близо до Варшава, а пътят води героя към познатия му от детството еврейски почивен дом. Пансионът, някога изпълнен с живот, днес е обитаван от възрастни хора - оцелели след Холокоста; те са уморени сенки, които се движат из музея на спомените. Именно от тук започва краткото пътуване назад във времето – реалност, която напомня сън и може да бъде сглобена само от фрагменти: снимки с избледнели надписи, разпадащи се изрезки от вестници и случайно появили се фрази, имена и събития. Тези частици оживяват в деликатна игра и проникват през пластовете на времето, за да потънат в древните дълбини на миналото. Тъжно-ироничното повествование привежда читателя в ритуала на паметта, където звучи гласът на третото следвоенно поколение. То не носи вина, но носи рани от травмите си; настоява за опрощение и търси ответите скрити зад историята.