Вечно подранил

Поетът Георги Константинов представлява знакова личност в една изключително значима и продуктивна за българската поезия школа, чийто корени са свързани с обикновеното и непосредствено идващото от живота. В същото време, неговата поезия обобщава и изв elevates теми, които се свързват с общочовешкото опитване – неща, разбираеми и преживяни от мнозина на този свят. Не е случайно, че именно тези качества го направиха един от най-обичаните поети на нашето време, независимо от политическите условия или обществения климат.

Стихотворенията в сборника „Вечно подранил“, който съдържа последните му творби, остават верни на авторските принципи на Константинов. Те представят както лични преживявания, така и отражение върху случилото се през годините на зрялостта му – физически и духовни страдания; тревоги относно времето и нарушаването на вечните човешки ценности; сблъсъци с предателства и лицемерие; мизерията в болничната стая с поглед към тавана ѝ. Но дори когато преминава през трудности, Георги Константинов винаги търси онези стойности като приятелството, любовта и природата – основите давайки надежда за смислен живот.

Като поет на контрастите той постоянно се стреми да намери баланс между тъгата и оптимизма. В настоящия ръкопис особено ценно изглежда неговият упорит опит да открие надеждата чрез парадоксални дори ексцентрични подходи за избягване от отчаяние или зло. Стихотворения като „Крилати отчаяния“, „Вълчи сън“, „Освен това“ , „Съвременна пиеса“, „Втората природа“, "Зелени щикове", "Големият бял ден", "Вечер в село Дрен" сред други не само потвърждават горепосоченото но според мен могат да бъдат поставени редом до най-добрите произведения на автора.

Румен Шомов