Слово и образ: Български балади

С „Тютюн“ всичко изглеждаше по-лесно, тъй като информацията за двете издания беше представена в контексти с ясна идеологическа насоченост, откроявайки две различни текстови идентичности. В случая с „Български балади“ ситуацията е съвсем различна.

Двата тома са разделени от период от две десетилетия и множество поетични (и не само) конвенции, а тяхната идентичност вече повече от половин век не предизвиква очакваното безпокойство. Напротив, изглежда, че рискуват да заличат първата идентичност на оригиналното издание. Тази статия разглежда Баладите – какво формира тяхната текстова идентичност и как те функционират като Книга; защо не могат да бъдат ограничени единствено до рамките на поезията и доколко визуалните елементи играят роля; освен това защо терминът „стихосбирка“ е недостатъчен за първото издание на „Български балади“, но същевременно тревожен за второто. Интерпретациите се развиват в спокоен разказ, който ще завърши малко изненадващо. Накрая метатекстът също има право да избере своя собствена идентичност.

Стихосбирката, която привлече моето внимание към Траянов, носи две имена още в заглавието си: "Теодор Траянов. Български балади. Със седем рисунки от Сирак Скитник". Това формулировка поставя имената в едно изречение, което подсказва синтактическа близост по амбивалентен начин: пропуска броя на баладите и оставя читателя с въпроси дали притежава сборник с добавени рисунки или произведения с интегрирани визуални творби. Читателят бързо попада в текстово пространство, където словесността и визуализацията работят заедно задълбочавайки посланието. Усещането за модерност е осезаемо: през тази эпоха луксозните (както ги наричат) книги говорят много силно за семантика самостоятелно вместо просто декоративна функция.

Опити да се атакува такава амбивалентност още в началото биха били непремерени във всеки литературоведски анализ; при нашата тема обаче тя е необходима част от дискурса. За ужас на някои специалисти ще добавяме новини около темата до получаването на една необичайна проспекция върху текста - диалог между образа и словото чрез множество други словесни и визуални знаци. В палимпсестните взаимодействия тези жестове проговарят разнообразно, извиквайки различни имена и превръщайки обещания разговор между два творчески духа в нещо значително дълбоко - полилог.

В крайна сметка указаната амбивалентност става почти детска игра спрямо твърдението, че Сирак Скитник рисува не само вдъхновено от творчеството на Траянов но също така черпи вдъхновение от впечатления след изложби; неговите картини помнят изображения свързани със стиховете на Едгар Алън По и проследяват зигзагообразния път през Родно изкуство , Везни и Художник; живописците му възраждат стихотворенията на Людмил Стоянов а войната присъства там като личен опит . Всички тези аспекти предстоят да бъдат разгледани подробно както историята относно трансформацията във второто издание на Баладите подчертавайки значението му към полилога.
Мирослав Дачев