Хардал

Щастливи са онези, които през целия си живот носят в себе си част от детството - като защитена с ръка великденска свещица по пътя към дома. Те разпознават в тревожните слънчогледи на Ван Гог същества с различни съдби, докато останалите виждат просто боя върху евтино платно. Стоят до зазоряване край мигаща лампа и преминават през далечни пустини, търсейки чудото, което би могло да придаде цвят на живота им, под присмеха на възрастните почитатели на сигурността и комфорта. Превръщат кратките срещи с противоположния пол във вдъхновяващи истории, развяват ги като знамена и когато вече не са нужни и бъдат изоставени навън, изпитват непоносима болка. Обикновено те не стават велики лидери, защото нямат опит с интригите; падат първи в битки, тъй като не обичат да удрят и не знаят как да се пазят. Тяхната доверчивост е толкова очевидна за околните, че лесно биват лъжени - просто за забавление. Животът им минава в получаване на шамари – приятелски или болезнени предупреждения. Но именно те са единствените хора, способни да се радват дори до края на живота си – дори когато страдат. Независимо дали ги наричаме Дон Кихот, Гетсби или княз Мишкин. Те притежават познание за Тайната и осъзнаването на Щастието. А другите наблюдават отстрани и недоумяват: "Какъв идиот! Защо продължава да се усмихва дори тананика? Нали все още вярва в жълтия бронз за злато? Все още ли вярва в Дядо Коледа и добротата без наказание? Нали многократно го биха, окрадоха му всичко... Какво невероятно глупак - той даже не разбира колко трябва да бъде нещастен!" Защо?