Старите кактуси

Искам да споделя, че подобно на войниците от Наполеон, много инженери носят в своите раници... не маршалски жезъл, а писалка! Когато се появи малко свободно време...

- За първи път успях да намеря момент за писане по време на обучението си в инженерното училище в Рабат между 1983 и 1987 година. Имах около дванайсет часа седмично за работа и така се потопих в писането. Романът ми "Да бъдеш и да не бъдеш" беше толкова необичаен, че едва сега си припомням за него. За съжаление, той все още изглежда актуален.

- По добър или лош начин френската компания, в която работех - пак в Мароко - обяви фалит и изведнъж получих безкрайно много време. Бях отседнал в Casa Bella – този полухотел е описан в "Старите кактуси" и е познат на всички наши сънародници, изпаднали във финансови затруднения.

Разбираемо е след като живях извън страната повече от осемнадесет години, интересът ми към взаимодействието между нашия доскоро изолиран свят и напредничавото западно общество стана силен. Чувствах смущаваща тревога, че копиране на негативните аспекти става без необходимостта от корективите на зряло демократично общество.

Изборът на героите? Всички те са бежанци като моите родители или приятели зад граница – бретонци (въпреки че не са французи!) или уелсци (без англичани!). С тях населих книгата си. А "бедната ми милионерка" Бриони Прайс всъщност е уелска родом от Аржентина...

Всичко това бе както истинско, така и... позволено ми беше да разгърна своята мечта относно страната ни. Друго ли? Желая на читателите да предприемат това „пътуване през два иначе несъвместими света”, които срещат по романтичен начин чрез една усмивка (както каза критикът Боян Паничаров).

- Роден съм в София, но открих градове далечни до идеала за хората. Затова прекарах времето си сред планинските селца (може би мога да кажа "вътрешен емигрант"). Обграден от всякакви неприятности започнах да пиша за тях – включително за странните персонажи от селото ни. Така с усмивка се появиха „Нинджи и неговата глутница”.