Апология на българското

Да се пише за проф. Александър Балабанов, като че ли е много лесно, тъй като той всичко е казал в спомените си, в есетата и фейлетоните, в публицистиката си и в научните си трудове, а от преводите му придобиваш чувството, че античните автори и немските класици, сякаш са писали на български. А когато трябвало да напише нещо на друг език, започвал направо на съответния език, като на роден, без чернова на български, и днес, когато трябва да се запознаем с творчеството му на чужди езици, трябва да разчитаме на преводачи.
Когато човек застане пред неговите книги и пред спомените за него, изведнъж се оказва, че да се напише нещо ново и истинско за него, не било толкова лесна работа. А самият той се е описал в стихотворната си автобиография само с една дузина думи. Отново трябва да се обърнем към справочниците със сухата информация за този бележит българин, за когото трудно могат да се намерят думи, без да се използват безброй епитети от богатия български език. Още приживе за него се разказват безброй анекдоти и други весели случки, които все още бяха популярни и по време на моето студентство. Един от редките случаи за нашето книгоиздаване беше сборникът със спомени за двамата приятели - проф. Александър Балабанов и Симеон Радев. И днес трудно можем да си отговорим името на кой от двамата беше по-привлекателно при разграбването на книгата за броени часове, което не беше характерно за този род издания, като се има предвид, че тя излезе от една огромна и представителна поредица от спомени на съвременници за българските писатели и поети. А ако разгърнем страниците на Кирил Христовите дневници и спомени трудно можем да кажем кого повече е мразел гологлавия присмехулник - П. П. Славейков или Ал. Балабанов. Не му е простил и в парещите си и огнеопасни епиграми "запалени стрели". Перото на Балабанов не малко пъти му е изигравало лоша услуга. Безкомпромиснотта му в отстояване на собственото мнение по вестници и списания ще организира и обедини не един път критиците и отрицателите му и той с право ще възкликне в публицистиката си, както главният му враг Кирил Христов - "аз съм най-мразения човек в България". Сега, половин век след неговата смърт, се вижда колко липсва на Бъгария този блестящ творец, който би бил гордост за всеки народ. Нашето съвремие не можа да създаде такива интелигенти като Балабанов, който само с дамаджана винце за вдъхновение можеше да преведе дори гениалния Гьотев "Фауст". Но не само "Фауст" е неговият преводачески шедьовър. Големият Вазов не един път ще изкаже преклонението и възхищението си пред Балабановите преводи на античната класика. За да се пише за Балабанов, трябва да се пише с обич и с познаване. Инак просто нищо няма да излезе, тъй като той е в състояние да накара читателя да разгърне отново позабравените наши класици. Неговото творчество често играе ролята на копривщенските нощви, които през 30-те години се оказва, че крият един от родните шедьоври - Захари Стояновите "Записки".