Homo Epistularum и животът вчера

Имало е период в историята, както и в литературата, когато писмата се считали за важен аспект на съществуването. В днешно време те представляват част от ненужния антиквариат на миналото. Но все пак терминът "анахронизъм" остава актуален, тъй като той изразява нещо значимо и хората продължават да имат нужда от него. Писменото наследство е точно такова.

Може би в някоя друга литературна традиция има подобно произведение. В нашата обаче липсва - или поне не в този формат и времеви контекст.

Но причините ми да се занимавам с темата са различни; основната не е единствена. Другите мотиви включват факта, че става въпрос за диалог между участници – единият е писател-художник, а другият – скромен литературен критик и историк. И двамата сме имали ограничени възможности за публичност, което наложи много от обсъжданите ни теми да бъдат записвани само в лична кореспонденция. По различни причини аз и Йордан Вълчев станахме необходими един на друг след известна степен на опознаване и откритост.

Избраното заглавие на книгата напълно оправдава себе си благодарение главно на Йордан Вълчев. Много от тези, които са общували с него, вярват, че той действително беше истински представител на homo epistularium - ежедневно пишеше множество послания до всякакви получатели: препоръки, благодарности или просто идеи и възражения. Правеше го поради чувство за задължение повече отколкото по навик или суета и никога не спираше.

Неговите „открити писма“ биха могли да запълнят цял том – започвайки от най-различни поводи за несъгласие до институции и личности от широк спектър: веднъж адресиране до министъра на отбраната Владимир Стойчев; друг път реакция срещу тенденциозното представяне на делото на Кирил и Методий към редакцията на московската „Литературная газета“; трети път - до министъра на образованието акад. Илчо Димитров; четвърти - към главните редактори na "Литературен фронт", "Поглед", "Работническо дело" и така нататък. Този сборник ще бъде ценен урок по гражданска доблест и писателска съвест.