Достопаметни дела и слова. Избрано

**HISTORIA MAGISTRA VITAE в "Девет книги достопаметни дела и слова" на Валерий Максим**

Валерий Максим не е сред най-значимите автори на римската проза, което се потвърджава от ограничената информация за неговия живот. Разцветът му може да бъде определен около времето на управление на Тиберий (14-37 г.). В своето произведение той споменава скромните си материални условия и подкрепата от Секст Помпей, но няма данни относно произхода или образованието му, нито за живота и смъртта му. Единственото доказателство за неговата дейност остава „Девет книги достопаметни дела и слова“, който представлява наръчник с исторически примери, предназначен основно за обучението по красноречие.

Основните източници на използвания исторически материал включват Тит Ливий, Цицерон (споменати веднъж), както и Салустий, Помпей Трог и други аналисти като Целий Антипатер и Валерий Анциат. Вероятно е бил ползван също така трудът на Марк Теренций Барон за римските древности. Включването на разкази за чужденци не е новост от страна на Валерий Максим; то вече присъства в историографската традиция благодарение на предшествениците си.

След краткия предговор – комбиниращ целите на творбата с похвали към принцепса Тиберий – структурата следва низходяща градация: започвайки с отношението между хората и боговете в първата книга, която разглежда религиозността чрез примери както положителни, така и отрицателни. Втората книга преминава към човешката общност - обсъждат се церемонии, задълженията при магистратите през Републиката до военна тактика.

Третата книга акцентира върху човешките добродетели чрез постъпки както от римляни, така и от чужди народи: храброст, търпение, справедливост сред много други качества. Шеста книга завършва със заглавие „За промените в характера“ , предлагаща размисли върху късмета - как щастието може да бъде изменчиво.

В девета книга темата се фокусира изцяло върху пороците - луксуване́то`, жестокостта`, омраза̀ та` са само част от негативните аспекти.

Цицерон подчертава важността познаването историята за ораторството; това знание оставя своя отпечатък дори през I век при Валерий Максим когато обществото вече не взема решения единствено чрез волята на гражданите а по волята главния лидер — принцепса . Следователно акцентът в книгата му се измества повече към моралната стойност отколкото политическата значимост .

Словесният стил във времето показва явления като стремежа към сентенцийност; тук валидизиране идват типичните фигури които дават известна привлекателност отвъд фактическа точност.
Произведението въпреки критиките предоставя полезна информация била тя актуална тогава или влияеща по-късно
На български читатели настоящият текст предоставя нов поглед над античността особено що касае европейски контексти , правейки я още по-досегаема .

Анна Б. Николова