Автобиография на любовта

Следвах съветите на истинските приятели, които бяха най-близо до мен. Но основното беше, че почувствах порив от дълбините на сърцето си. Такъв бе моят характер и такава бях аз. Не ставаше въпрос само за силата на чувствата или абсурдността да мисля, че просто ще се откажа от Венетка и ще спра да се надявам от този момент нататък. Аз бях романтик по душа. Жестоката реалност ми изглеждаше напълно чужда. Обичах надеждата; обичах да я обичам, да говоря за нея и да я сънувам. Бих казал дори, че предпочитах болката, свързана с Венетка, пред всяко нежно лекарство с мило име. В моята душа нямаше място за друга момиче. Разбира се, знаех добре, че тя е безвъзвратно загубена за мен. Все пак животът ми беше станал поезия - като стиховете, които четях всяка вечер. Страдах много! Но осъзнавах и благословията в това – способността истински да обичам е изключителен дар от съдбата, който само глупав човек би могъл да пропилее. И продължих напред: с мъката си ,с агонията и тъгата! Но също така и с любовта си – макар и тъжна приказка – със надеждата! Към една истинска любов не може да се подхожда лекомислено; няма как просто ей така да решиш „от утре вече няма да страдам“. Една любов може единствено заменила с друга...