Синорът на живите

Разбира се, изразът "следващото разсъмване" носи в себе си ясен подтекст, но Емилиян Станев ми се усмихваше и казваше:
- Глупчо, аз говоря за самия акт на събуждане. Просто отваряш очите и усещаш. Това е всичко.
- Какво точно усещаш?
- Че си жив! И не ти трябва никакъв допълнителен смисъл. Виж как настъпва утрото. Гледай напред, а не мен.
Обърнах погледа си на изток – небето започна да розовее и след малко червената част на слънцето бавно се показва зад хоризонта. То растеше бързо и докато пушим цигарите си, вече виждаме цялото слънце.
Този разговор с бай Емилиян стана преди повече от тридесет години тук, където сме сега – край един синор в Палакарията между селцата Ковачевци и Ярлово.
...Чуват се пушки, кучета скимтят нетърпеливи да ги освободим от нашийниците им. Няма нищо по-велико в живота от това - утрото идва и ние сме тук пак. Особено в определени дни сред компанията ни. Данчо Радичков непрекъснато говори високо, подиграва се със себе си и другите; лъже без притеснение, споделя стари истории, а ние го слушаме с обожание. Анастас Стоянов тихомълком изважда термоса с кафе от раницата си и предлага чашки на всички като истински благородник от Живовци във Михайловградско. Професор Ганев е омагьосан от природата около нас и гали кучката Чара все едно е негово дете. Методи Андонов мотае поглед нанякъде, а Георги Стойчев вече запява: "Монголия! Летим за Монголия!" Ивайло Петров е скептичен по природа, но устните му постоянно са леко усмихнати.
След малко пускаме кучетата да търсят дивеча и тръгваме напред благодарейки на Бога; почти незабелязано прекръствам ръцете си.
Паралелно със синорa преминава римският път – той остава непокътнат през времето. Някога именно тук легионерите са били строявани за походи към неизвестното бъдеще… Колко ли войници няма да видят утрешния изгрев?
Седя до синора под върбите; приятелите ми заминаха завинаги към ловните полета отвъд света. Много често думите нахлуват у мен против волята ми; трудно успявам да ги укротя понякога… Сега ме осенява мисълта: "Синорът на мъртвите." Да така е – точно такова име заслужава този синор! Изведнъж друга идея изпъкна: "Мъртвите сибирски полета."
Коцето ми протяга шишенце:
- Зная какво мислиш...
- Наистина?
Той само се усмихна нежно — момчето винаги има тази своя усмивка... Започваме сезона двамата само — него или кучетата.
Взех шишенцето от него и налях течността по края на синора за мъртвците след което отпих обратно му го дадох… Коцето направи същото после отпивайки.. Знае че чувствам нещо особено в момента , макар че вероятно само донякъде разбира.. Всички хора знаем всичко донякъде… Но до къде стигаме?
Не желая да ловувам при “синора” на покойницитe … отсъствието им тежест върху душата ми…. Обясних накратко Коцету ,че условията днес не ме устройват ... Той прибра пушките натрупал доверие .... Времена после попита:
– И накъде продължаваме?
Не му казах ,че „накъдe“ може би има единствен окончателен ответ . От всякакви посоки които можем избере една единствена водеща напред .. Направлявам умозаключението им …. Близост към римските легионери мой добри човече ...
Представям ги стройни там … целият контингент готов за битка ... светлинките играещи отражение техни мечове ! Смеховетe прегласили старогодишната дружба..
Как мога толкова лесно откритито нарека „синорното пространство“ ? Все едно гимназистка тайничке записвала стихотворения.... та даже онзи термин „донякь де“, който сякаш развява душицате .
„Глупости!“
„Какво бе бат’Дончо?“
„Нищo.“ Разбираемо e човек понякога потапяне в абсурдности ... Как могат моíте близки загубили живот когато те живея вътре?! Завршвам!
Изправямся подготовкам оружијја […] Червеникавият диск засилвал още познавателност [...] звуците восъчни песни ... моментните картини наглеждат поведение птичи ! Леко мирише тревица […] Защото тя приспособима !
– Хей както обещах точка!
– Освободи стопанската порода…
– Но ще ловиме ли здесь ?
– Безусловно .
И без забавление.”