Съчинения в 12 тома Т.8: Български хроники I

Тази книга бе необходима.

Българският народ имаше нужда от нея, за да осъзнае своето място в историята, на континента и в света. Той трябваше да преживее мъките и радостите, славата и позора на предците си, а през техните очи да погледне дълбочината на собствената си душа.

Работата ми представляваше това, което отдавна би трябвало да направи някой историк – да събере цялата история на българите. Общите историографии, написани от различни автори, са разпокъсани и несъвместими; всеки изследовател се фокусира върху конкретен период. Разбира се, те предоставят ценни данни сами по себе си, но когато гледат единствено към „своето дърво“, губят общия изглед към гората (кой го е казал?).

Създаването на „Хрониките“ беше самостоятелно приключение. От началото на 2005 г. до края на 2009 г., пет години без прекъсване – нямаше неделя или празник – четях и пишех ден след ден; от стотици страници извличах само една...

В самото начало ме вдъхнови идеята на Паисий: че историята не е просто суха хронология на минали събития или панихида за миналото; тя служи като камбана за пробуждане у настоящето.

Съзнателно търсих диалог с читателя – споделях мисли с него, спорех и предизвиквах интереса му. Не му преподавах уроци или лекции; вместо това го правех свой партньор в пътешествието през вековете. Обявих скуката за духовна чума и ненадеждното писане за интелектуално убийство; използвах поетичен език и драматургични техники: докато историците описват фактите безпристрастно – аз представям личностите живо. Те споменават герои покрай събитията – аз разкривам случилото се чрез съдбата им. Това е основната разлика: без личности историята остава мъртва.

„Български хроники“ не представлява научен трактат; тя е поема в стил библейски стихове със духа на скандинавските саги както древногръцките и римските епоси: изпълнена с чувства - гняв и възторг, плач и смях.
Моята задача срещу досадните академични истории стана мисия: да напиша епоса на българския народ.