Die Gebissjaeger

Често съм си пожелавал да няма Розкопф. Сега, когато той наистина беше изчезнал, отново не се чувствах добре.

„Знаете ли този човек?“
„Да, това е Алберт Розкопф; познавам го много добре.“ Неговите очи минаваха близо до моите без да ме виждат. Огромната му бяла коса лежеше в локва от засъхнала кръв, приличаща на светоносен ореол, но червеникава.

Досега ми беше невъзможно да изпитам каквото и да било съчувствие към него. Сега обаче той седеше пред мен с дупка в главата и кървеше обилно. Едната му ръка висеше отпусната надолу, а другата бе положена спокойно върху подлакътника – почти сякаш чакаше някой да му извади зъб.