Моят път в айкидо

Добромир Друмев започва своето обучение по бойни изкуства с джудо през 1975 г. и продължава с карате през 1979 г. Той е притежател на шести дан Айкикай и преподава в клуб Зендокан, както и в Центъра за следдипломна квалификация на НСА. Отговаря за теоретичната, методическата и техническата подготовка на айкидо треньорите в България. Освен това изучава яй-джуцу под наставничеството на Сенсей Секигучи Комей (10-ти дан) от стила Мусо Дзикиден Ейсин-рю.

Той е съавтор, заедно с проф. Д. Кайков и Е. Германов, на първото българско методическо ръководство по айкидо – "Специализираната психофизическа подготовка в бойното изкуство айкидо", а също така има множество научни публикации. През 2017 г. публикува книгата "Размисли на сенсей Стефан Хинков за бойните изкуства", последвана през 2018 г. от "Бойни изкуства – архивите говорят №2".

Всеки човек възприема света по свой начин; все пак има моя истина, твоя истина и обща Истина! В настоящата книга ще споделя своята версия относно развитието на айкидо в България от 80-те години насам - ще разказвам за събитията, които са част от моят опит: онези мигове, които ме формираха като личност и хората, които срещнах - всички те допринесли или малко или много за растежа на айкидо у нас.

Както преди появата на джудо се говорело за джу-джуцу, така векове преди да се установи айкидо е имало концепцията за айки-джуцу. Пътят към тези техники представлява целта зад древните практики джуцу.
На практика двете дисциплини – джу-джуцу и айки-джуцу – имат повече общо помежду си отколкото днешното джудо и айкидo; анализирайki техниките показват ключови различия във философските основи между тях.
Много хора считат че айки-джуцу надминава обикновеното джуцо поради произхода му сред благородниците; затова майсторите често подчертават сходствата между него и кен-дзуца – боравенето със сабя какъвто вид благородно воинство представяше тогавашният елит.

Легендата около произхода му подсказва още: японците вярват че той не черпи вдъхновение от китайски влияния - според тях то възникнало още през периода Камакура (ХIII век), благодарение основно на самурая Минамото Йошимитсу (по-познат като Йошицуе). Според тази легенда кайкензито е истински японско наследство предназначено само за елита—за разлика от джудажицу което позволяло участие даже при редовните войници...