Нашата Европа. Български представи за своето и чуждото 1870-1945

След политическите трансформации през 1989 година и особено след разширяването на Европейския съюз на изток, терминът „европеизация“ отново придоби значение. Днешната му употреба в значителна степен е сведена до „присъединяване към ЕС“, което води до опростено разглеждане на темата, игнорираща историческия контекст. В много по-широк аспект концепцията се използва в Югоизточна Европа още от XIX век. Основният акцент тук е свързан с необходимостта да се установят отношенията между „истинска Европа“ и нейната югоизточна периферия.

Настоящите изследвания фокусират вниманието върху социокултурните аспекти на историческото „европеизиране“ на България от края на XIX век до средата на XX век. Те осветляват как образът за Европа, който възниква в българската градска култура, е едновременно желан и чужд, проявяващ се в различни форми и нюанси. Отношението към тази идея за „Европа“ винаги е било амбивалентно и изпълнено с усещане за непризната любов. Антиевропейските нагласи през XIX и началото на XX век, както и днешния скептицизъм спрямо ЕС са донякъде отражение именно на това чувство. От тази перспектива историческият анализ относно процеса на „европеизация“ може да предостави ценни прозрения за настоящето и бъдещето ни, разкривайки както различия между миналото и сегашното време, така и прилики във възприемането на "Европа" и отношението към нея.