Дуински елегии

„Дуински елегии“ представляват един от най-впечатляващите монолози в световната литература, написани от Райнер Мария Рилке в замъка „Дуино“, разположен близо до италианския град Триест и издигащ се над искрените води на Адриатика.

През зимата на 1912 година, поетът започва да композира своята поетична поредица именно там. В градината на замъка той усеща неустоима вдъхновяваща сила: Първата елегия го осенява като просветление, с което стартира едно лирично свидетелство за уязвимостта на човешкото съществуване. В този замък Рилке завършва първите две елегии и части от следващи произведения, включително началото на Десета елегия – венецът на целия цикъл:

Някога, осенен от жестоко прозрение,
ще запея тържествена възхвала за милосърдните ангели.

Поетът приключва със своите елегии десет години по-късно - през студения февруари на 1922-ра година, когато работи усърдно в кулестата постройка наречена замък „Мюзо“ – мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. С помощта на меценати, които му осигуряват всичко необходимо – свещи за светлина, писателска маса и храна сервирана веднъж дневно – Рилке пише почти обсебено с цел да доведе до край творбата си. За него тази работа значи повече от просто стихосбирка; тя представлява неговото наследство и съдържа поезия „насочена към сърцето“.

След шестгодишна пауза между 1915-а и 1921-ва година - период изпълнен с хаос - Рилке изразява дълбоки чувства чрез множество скръбни писма, задавайки основополагающи въпроси относно живота: От кой мрак произлизаме? Към какъв мрак ще потъпем след краткия ни престой тук? Какво ни свързва с безкрайната вселена? И какви са нашите задължения тук?

„Дуински елегии“ биват публикувани през 1923 г. от лайпцигското издателство „Инзел Ферлаг“.

Настоящият том предлага блестяща интерпретация дело на Кирил Кадийски — признат майстор в областта на превода при поезията. Изданието включва десетте елегии плюс шестнайсет допълнителни стихотворения на Рилке. Освен това са добавени откъси от "Писма до един млад поет" (превод Мария Енчева) както и текстове от "Флорентински дневник" и "За поета" (превод Бисерка Рачева).

Кой би могъл да чуе моя зов сред множеството ангели,
когато извикам? На кого ли благородния херувим
би разкрило сърцето ми — без мигом да падна
под властта му? Нали красотата носи
страха... Ужасът става малко т bearable,
когато тя ни вдъхновява , пренебрегнала
да ни унищожи напълно... Всеки ангел носи ужас!
О! По-добре да млъкнем — горчивият
плач свой сами да поглъщаме… Кого можем да призовем?
От ангели — не! И хората също не могат помагат!
И даже прозорливците вече знаят
как сме беззащитни дори у дома си —
в свят пълен със значения...
Из “Първа елегия”

* * *
Роденият под лира –
кой бог го даровал! –
не спира никога
да пее край Лета.
А щом между смъртните
той опитвал мак,
сам ронил би трели
да плува във мрак.
Ликът във водата,
макар че размазан,
остава чист човечен.
Само в два света –
между двойния плен –
гласът остава вечечен.
    Из “Сонети към Орфей”

* * *

СТРАХ
В оголенa гора птичи вик звучи;
безсмислено сякаш сред тревистината остаряла.
Но все пак този звук проехтя:
като застинал момент висеше нагоре -
над пустошта държавала насред гора растяща..
И това място крие всичко:
земята изглежда глухоняма ,
небе зее празното пространство яма .
А новata минута трепери бледа ,
молчана … сякаш знаейки ,
че самота идването смрт дошла e…
изход няма."