Казусът "Врана" и "заслугите" на цар Борис III

Книгата „Казусът „Врана“ и „заслугите“ на цар Борис ІІІ“ хвърля необичайна, но правдива светлина върху някои смятани за неоспорими исторически събития. Обсебването на дворци, резиденции и горски масиви от бившия министър-председател и наследник на последния български монарх става повод за преоценка на приносите и действията на царската династия в критични моменти за съдбата на народа и държавата.

Проф. Ангел Димов развенчава митовете за заслугите на Борис ІІІ на базата на автентични документи като дневника на тогавашния премиер Богдан Филов. В него изрично се твърди, че Хитлер никога не е искал при срещите си с монарха участие на български войски на Източния фронт, допуска ги само да пазят немския тил и да изпълняват окупаторски и полицейски функции на българска, гръцка и сръбска територия. Провежданата от царя пронацистка и антиеврейска политика на преврати, терор, окупация на съседите винаги е била подчинена на крайната цел – запазване и укрепване на Сакскобургготската династия. Отразените в дневника на Филов разговори на монарха с Хитлер, Рибентроп, Химлер и Гьоринг доказват намеренията му да се короняса за цар на обединена България след победата на германските войски при Сталинград. В книгата убедително се опровергава уж обявения от Борис ІІІ девиз „Винаги с Германия, никога против Русия“. Според твърденията на Филов на два пъти царят е предлагал скъсване на дипломатическите отношения със Съветския съюз и само руските победи на Източния фронт го принуждават да мисли за спасяването на короната и да се опита да стане посредник за сключване на компромисен мир между Германия и Англия.

Авторът прецизно е изследвал сложната дипломатическа игра и двуличната роля на Борис ІІІ при решаването на еврейския въпрос. Царят е бил твърдо решен да изпълни директивата на Хитлер с приемането на Закон за създаване на Комисарство по еврейските въпроси и Наредба Закон, не позволяващ българско гражданство на евреите от Беломорска Тракия и Македония. По негово тайно нареждане евреите от незаетите с германско оръжие градове Кюстендил и Пловдив е трябвало да бъдат депортирани. Той одобрява и българо-германската спогодба за депортиране на 20 хил. евреи от „новите“ и стари български земи. Едва разгромът на германските войски при Сталинград го принуждава да поиска от Рибентроп оставянето на българските евреи в концентрационни лагери в страната.

Така чрез автентичните документални източници авторът опровергава твърденията на „авторитетни“ историци, които се опитват да оправдаят депортирането на евреите от Беломорска Тракия и Македония с довода, че тези земи са под германска юрисдикция. Той дава отпор на разпространеното мнение, че царят е станал жертва на нацистките отровители, а почива от естествена смърт вследствие на инфаркт предвещаващото край на Райха поражение на германските войски при Курск, Орел и Харков.

Това изследване на проф. Ангел Димов ни представя едно интригуващо преплитане на реални исторически събития и имуществени присвоявания, доказващи пълната несъстоятелност и неправомерност на династическите претенции към обекти – собственост на българската държава. Официално признатият от бившите съюзнически държави – Русия, САЩ и Англия български референдум от 1946 г. лишава Симеон Сакскобургготски от всички лични имуществени права. Присвоените от него държавни „царски“ имоти, включващи и двореца „Врана“ следва да бъдат върнати на единствения законен суверен – българския народ.