Писмо до света

Емили Дикинсън е една от сложните фигури в световната поезия. Нейното творчество се съпротивлява на литературните стереотипи повече, отколкото при много други писатели. Почти всички критици я описват с термини като „тайна“ и „гатанка“, а тя самата също ги използва:

През гатанката в крайна сметка
мъдростта търси своя път…

През живота си е написала почти 1800 стихотворения, но само седем от тях са публикувани приживе; останалите остават разпиляни из тетрадки, писма и случайни листчета. След смъртта й те са намерени в чекмеджета заедно с квитанции, рецепти и изрезки от вестници. В литературата едва ли ще срещнем друг автор, който да е бил толкова безразличен към общественото признание:

Колко мрачно е да бъдеш никой
– като мокра жаба –
да повтаряш името си цял ден –
пред възхитена локва…

Дикинсън принадлежи към онези творци, които дори след кончината си запазват своеобразно присъствие. Атанас Далчев, който ни предлага първите български преводи на нейните произведения, споделя как когато за пръв път прочел стиховете й му се сторило сякаш някой е влязъл в стаята! Поетесата добавя ново измерение сред нашите невидими приятели, които шепнат от книгите ни — удивителна и удивяваща среди останалите величия; странна и непривична личност, която обаче винаги вдъхновява симпатии. Когато започнем да я четем, тя буквално влиза в пространството около нас — такава каквато изглежда на портрета: грозна и красива едновременно; дребничка и ярка с широко отворени очи, вперила поглед във чудния свят около себе си. Тя осъзнала още приживе факта, че ще продължи да живее между хората — разбирала е как единственият начин за достигане до безсмъртие на велик поет минава през страданието на нейния безцветен живот.

Този свят не представлява заключение.
Веригата започва тук —
невидима — подобно музика,
но сигурна — както звук.

Учените трудно я разбират —
ще можеш да я усетиш едва,
когато преодолееш поколенията
и се поставиш под напрежение сам.