Изчезването на снега

**Почит към Мануел Ривас**

Той е толкова близо до ежедневието, но същевременно и така празничен. Умът и сърцето намират уют в неговите творби, които са непринудени и пространи. Въпреки многобройните мигове, човек усеща вечността – сякаш се потапя в нея. Има идеален баланс между вътрешния свят и външната действителност – между личните пътища и тези на света, между капризите и уязвимостта.

Поезията на Мануел Ривас притежава аристократична лекота с опияняващ дух на борба. Лирическият му глас трепери пред красотата на уязвимостта, отдавайки почит на човека, напълно свързан със вселената - символизирайки неизменната цивилизация.

Кой може да разграничи трагизъм от щастие във вдъхновението на поета? Както цветността от ефирност? Внимателният читател ще открие под спокойствието на метафорите как силните им структури се разкриват. Свободата изниква сред могъществото; изтънчеността блести в словесните експлозии на Ривас.

Прекрасно е, че той умее да бъде категоричен; още по-прекрасно е как след почти всяко стихотворение оставаме завладяни и търсим смисъл – това ни сближава все повече с произведенията му и ги обикваме. Нови слоеве значение ни учат как да плуваме към него.

„Идвам от земя на корабокрушения”, казва Ривас. Стих след стих той успява да дистанцира войната от нас и отблъсква Апокалипсиса. Но ние чувстваме неговото терзание – угасването на радостта му; надеждата за взаимност прозира през множеството поетични посвещения.

И любовта му.

Марин Бодаков

------------

Мануел Ривас е известен сред читателската публика благодарение на три свои книги, преведени на български: романите „Моливът на дърводелеца“, „В дива компания“ и сборника с разкази „Какво искаш от мен, Любов?“. За пръв път представяме неговата поезия, която включва текстове от пет предишни стихосбирки плюс последната „Изчезването на снега“. Стилът му остава магически както при романите си - пленителен and актуален за обществото дори когато разглежда исторически теми; метафоричното му слово изгражда мост между поезията και романистиката без ясна граница помежду им. Творбите приличат една върху друга като скачени съдове. В стиховете си използва необичайни сравнения с образи черпещи вдъхновение както отвъд далечината, така i близа до нас - подобно бароковата или класическа архитектура в катедралата в Сантяго де Компостела . Неговият стил комбинира смирение спрямо Богом and битието.