Франи и Зуи

Въпреки яркото слънце, времето в неделната сутрин беше такова, че хората отново трябваше да облекат палта – не можеше да се разхождат само с сако, както през предходната седмица и както всички се надяваха за дългия уикенд по време на мача с Йейл. От групата от двадесетина младежи, които очакваха момичетата си на гарата, чакали влака в десет и петдесет и две, навън на студения перон стояха не повече от шест-седем души. Останалите бяха гологлави и пушеха в малки компании - двойки или тройки - в отоплената чакалня, разговаряйки помежду си с тон на академична убедителност, сякаш всеки един опитваше да изясни веднъж завинаги някакъв сложен въпрос, който останалият свят извън университета бе обърквал векове наред.

Лейн Коутъл носеше шлифер "Бърбъри" със сигурно вълнена подплата и принадлежеше към онези шест-седем момчета отвън. Или по-скоро той беше там физически, но психически далечен; вече десетина минути се бе отделил от компанията намерено близко до сергията с безплатна литература на дружество "Християнска наука", пъхнал ръцете си в джобовете му вместо да носи ръкавици. На врата му висеше червеникаво-кафяв кашмирен шал, който почти не го предпазваше от студа. Изведнъж Лейн несъзнателно изтегли дясната си ръка от джоба и понечи да поправи шала си; след кратък размисъл обаче реши вместо това да потърси под шлифера. Той извади едно писмо от вътрешния джоб на сакото си и започна да го чете с полуотворена уста.

Писмото беше написано - напечатано машинописно - върху светлосиня хартия. То изглеждаше смято и овехтяло като че ли многократно е било изваждано от плика за повторно прочитане.
...