Вероника решава да умре

На 11 ноември 1997 г. Вероника реши, че е време да сложи край на живота си. Тя внимателно подреди стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора, почисти зъбите си и легна.

Взела четирите опаковки с успокоителни от нощното шкафче, вместо да ги стрие и смесва с вода, избра да ги изпие по едно заради дългия път между намерението и действието; така можеше да се разкае преди окончателния момент. С всяко погълнато хапче чувството й за решимост растеше: след пет минути всички опаковки бяха празни.

Тъй като не знаеше колко време ще мине до загубата на съзнание, оставила беше френско списание – „Ом”, което току-що бе пристигнало в библиотеката, където работеше. Въпреки че информатиката не я интересуваше особено много, докато прелистваше страниците му откри статия за компютърна игра (една от тези оптични дискове), измислена от бразилския писател Паулу Коелю; тя случайно го бе срещнала по време на конференция в кафенето на хотел „Гранд Юнион”. Разменили бяха няколко думи и след това нейният издател я поканил на вечеря с много хора около тях без възможност за задълбочен разговор.

Фактът, че познава автора повдигаше у нея мисли относно принадлежността му към нейния свят; ако прочете нещо свързано с него времето щяло да премине по-бързо. Докато чакаше края си, Вероника започна да чете за информатиката - тема далеч извън интереса й; винаги предпочитала лесните решения като това списание например.

Изненадана обаче установи как първият ред от текста я изведе от типичната пасивност (успокоителните все още не действаха напълно) и за първи път я накара да повярва в популярната сред приятелите й фраза: „Нищо не е случайно.”

Защо точно този ред се появяваше именно когато наближаваше смъртта? Какво значение имаше написаното? Под картинката свързана със споменатата игра журналистът зададе въпрос: „Къде се намира Словения?”

„Никой няма представа къде е Словения,” помисли си тя. “Дори това никой не знае.” Но въпреки всичко Словения съществуваше навсякъде около нея – там бяха планините и площадът пред очите й: родината ѝ.

Отхвърли списанието – нямаше желание точно сега да протестира срещу свят без знание за словенците; националната гордост вече нямаше значение за нея. Настъпило беше времето сама да се гордее със себе си и осъзнае способността си да напусне този живот – най-накрая проявила кураж! И правеше това по начина който винаги мечтаела - чрез хапчета оставящи следа.