Между Рая и Ада

Човешкото тяло е нещо наистина удивително. Но когато сърцето спре да бие и престане да изпомпва кръв, а искрите от спомените и мислите изчезнат, то вече не предизвиква възхищение и става нещо, за което трудно можем да намерим думи. Нека оставим това на науката, а след това - на земята.

Андреа присвива очи и отклонява поглед от досадните снежинки; в крайна сметка решава да преброи мъжете. До шпила стоят Гвенд и Ейнар, Петер държи носа на лодката, вижда се Арни и момчето; сега забелязва как мъжете вървят уморени, но не от физическа преумора – причината е друга. Бард обаче никъде не се вижда. „Къде ли е Бард?“ пита тя сама себе си – вятърът я чува, снежинките също, но никой няма отговор; вятърът просто духа - идва и веднага си тръгва, а снежинките са родени от небесната бездна - затова имат белия цвят и формата на ангелски крила. Небето никога не е било задължено да обяснява нищо; то остава високо над нас във всеки един миг.
Момчето премества дясната си ръка и нежно прокарва пръсти по книгата, заради която Бард забрави дрехите си. Четенето на стихове може да бъде опасно за живота.