Доброто старо време

Желанието ми да пея беше силно, но получих съвети, че е по-добре да не се опитвам. Казаха ми, че нямам шанс в музикалната сфера и с моя глас и физика не бива да излизам на сцена. Исках също така да пиша текстове и композирам песни, но хората около мен направиха всичко възможно, за да ме разубедят. Отново чувах същото - човек без културен произход като мен няма бъдеще в това поле. Въпреки това тези, които прочетоха песните ми (особено читателите), вярваха в таланта ми. Сега обаче пиша своята автобиография и осъзнавам, че не се смятам нито за писател, нито за литератор. Животът ми може би заслужава разказване – казвам "може би". Днес, когато вече имам зрял поглед върху живота и малко надежди остават невярни, си задавам въпросите защо станах такъв какъвто съм? Времето минава стремглаво; моят живот изглежда като кола под натиск от времето и аз – помъдрял – се опитвам да забавя темпото на своите действия. Дори измислих епитафа си: „Тук почива най-възрастният от гробището.“ Когато говоря за старост, имам предвид истинската старост с бръчки и побелели коси; лицето ми е мършаво, но духът остава светъл и настроението бодро. Здравият ми вид ще помогне максимално дълго време да продължа борбата със самия живот – който все още считам за най-красивото нещо до доказване на противното.
Шарл Азнавур