Бандата на Андрейчика

“Сирената зави и тримата се извърнаха стреснати. Воят й, протяжен и мъчителен, се издигна високо. Спадаше и пак се засилваше. Децата добре познаваха този вой. Понякога сирената виеше пронизително, друг път им приличаше на стар и изнемощял змей, затворен и насила държан под земята. Змеят е гладен и жално вие на обяд, молейки за коричка хляб.
Уж бяха свикнали със сирената, всеки ден в дванайсет прекъсваше игрите им, а винаги през тази минута сърцата им се свиваха. В гласа й имаше нещо тревожно, момчетата млъкваха, забиваха погледи в земята и се ослушваха.
- Дванайсет - продума тихо Каро, когато воят спря. Калин Каролев,
наричан даже и от учителките Каро, винаги в минути на смущение се
чувстваше задължен да каже нещо. Сякаш да поеме част о г вината, чиято и
да е тя. Десетгодишен, дебеличък, мекичък, с руси коси и кротки сини очи,
гой почти винаги бе с виновна усмивка на лицето, защото никога не беше
сигурен в това, което прави. Приличаше на добродушно галено лъвче с
добре гледани бузки, които често и безпричинно порозовяват.
Децата въздъхнаха, погледите им отново се насочиха към плувката във водата.
Изпищя локомотив, но никой не му обърна внимание. Най-малкият, шестгодишният Андрейчик, изгледа под око двамата по-големи и изтърси плахо:
- Товарен триста и пет...
Винаги му се искаше да се включи в играта „познай с гърба си кой влак идва" и винаги грешеше. Малчуганът все не можеше да запомни няколкото влака, които в едни и същи часове профучаваха или спираха оттатък летището. Знаеше номерата им, но бъркаше времето. Янко, по-големият му брат, откъсна очи от плувката и го изгледа презрително:
- Не можа да ги запомниш... Това е двеста и осем...
- Обаче другият е след него... - промърмори Андрейчика и черните му
като маслини очи недоволно проследиха влака.
Отново млъкнаха. Над главите им силно печеше юлското слънце, а полето наоколо трептеше от маранята. Небето беше синьо, без нито едно облаче. Само откъм авиоградчето зад гърба им се надигаше сива пелена.
Ваканцията беше започнала преди няколко дена, а настроението на тримата хич не беше ваканционно. От нямане какво да правят търсеха няколкото шаранчета в изоставеното блато на края на авиоградчето и мислеха с какво да се захванат следобед. /.../
Крум Джоргов