Бандата на Андрейчика

Сирената зави и тримата деца се обърнаха стреснати. Протяжният и болезнен вой на сирената се издигаше високо, след което спадаше, за да се засили отново. Децата отлично познаваха този звук. Понякога той беше пронизителен, а друг път им напомняше на стар и изтощен змей, затворен насила под земята. Змеят явно бе гладен и жално виеше като молба за хапка хляб.

Въпреки че бяха свикнали с него – всеки ден точно в дванайсет сирената прекъсваше игрите им – сърцата им винаги потреперваха по това време. В гласа й имаше нещо притеснително; момчетата замлъкваха, втренчвайки погледи в земята и внимателно слушаха около себе си.

- Дванайсет - каза тихо Каро, когато воят най-накрая секна. Калин Каролев, известен дори от учителките с прякора Каро, често чувстваше нужда да произнесе нещо при такива смутни моменти — сякаш поемаше част от вината независимо чия е тя. На десет години, пухкав и мек със светли коси и добродушни сини очи, той почти винаги носеше виновна усмивка на лицето си; никога не беше сигурен в действията си. Напомняше на мило лъвче с добре оформени бузки, които понякога без причина стават розови.

Децата въздъхнаха дълбоко и погледите им отново се насочиха към плувката във водоемчето пред тях. Локомотивът изсвири рязко, но никой не му обърна внимание. Най-малкият сред тях – шестгодишният Андрейчик – надзърна тайничко към братята си по-големи и плахо промълви:
- Товарен триста и пет...

Той постоянно желаеше да участва в играта "познай кой влак идва", но почти винаги сбъркваше номерата на влаковете или времето на пристигането им зад летището. Янко—по-възрастният му брат—скочи недоволно:
- Не можа ли да ги запомниш? Това е двеста осем...
- Но другият идва след него... - мънка Андрейчик с недоволство в черните като маслини очички.

Отново настъпи тишина между тях. Юлското слънце печеше силно над главите им докато полето около тях трептеше от жегата; небето беше синьо без нито едно облаче освежаваща прохлада; единственото забележимо бе появяващото се зад гърба им сиво опушване откъм авиоградчето.
Ваканцията вече беше започнала преди няколко дни обаче настроението у тримата никак не наподобяваше ваканционно; търсейки какво да правят през свободното време те разисквали вариантите какво ще правят следобед край малките шаранчета в оставено без грижи блатце до края на авиоградчето./.../
Крум Джоргов