Лична антология

Творческата дейност на Венюс Кури-Гата е обогатена от влиянията на френската и ливанската култура, чиято комбинация придава уникално очарование на нейната поетична изразност. Въпреки че предпочита да пише на френски, арабските ритми и образи са също така присъствени и осезаеми в нейното творчество. Темите за семейни призраци, смъртта, женствеността, имиграцията и културните конфликти проникват в произведенията ѝ с удивително метафорично богатство, вдъхновено от въображението й и стилистичните особености на арабския език. Чувствата за безнадеждност и загуба формират основната линия в стиховете ѝ - те представят експресивни и мрачни картини на сюрреалистично отчуждение.

През 1997 г. авторката получава наградата „Жюл Сюпервиел“ за своята „Лична антология“, която сама е компилирала. Тази антология включва неиздавани стихотворения (от периода 1995 – 1996) както и селекция от няколко предишни сборника: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина?“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001).

В предисловието тя задава важен въпрос: "Защо имам тази натрапчива потребност да говоря за смъртта?" Изрежда заглавия като "Врява за една мъртва луна", "Мъртвите нямат сянка", "Мъртъв дом" и "Монолог на мъртвия". За нея годината 1975-а остава незабравима със спомена за ужасното зрелище от войната в Ливан... Чувстваше вина, че превръща починалите в словесно съдържание, но не можеше да избере други тематики.

Но дори когато става дума за смъртта, Венюс Кури-Гата подхожда към темата без прекален драматизъм. От страданията си извлича висококачествено изкуство; нейният хуманистичен подход към поезията предлага утеха във времена на духовна пустота и възвръща надеждата чрез жреческия ангажимент на поета.