Пиеси: Стъклената менажерия. Трамвай „Желание”. Френският квартал

Преминах през много места. Градовете минаваха покрай мен като сухи листа, оцветени в ярки тонове, но откъснати от дърветата си. Бих искал да спра, но нещо постоянно ме преследваше. То идваше изведнъж и винаги ме заварваше неподготвен. Може би беше позната мелодия или просто парче прозрачно стъкло...

Погребенията са по-красиви от самата смърт. Те са спокойни, докато смъртта... не винаги е така. Понякога тя диша с хриплив глас, понякога бурно и даже понякога ти крещи: „Не ме оставяй!“ Дори възрастните казват: „Не ме оставяй!“, сякаш можеш да ги задържиш! А погребенията са тихи и украсени с красиви цветя.

Те изчезват след мен. Хората, които си срещал на определени места, се отдалечават... те си тръгват точно когато ти напускаш същото място. Земята изглежда ги усвоява; стените абсорбират присъствието им като влага – оставайки само призрачни спомени у теб; техните гласове звучат като ехо – притихнало, но незабравимо.
Сега тази къща е пуста.