Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико има вярване, че възрастните се свиват, за да заемат по-малко пространство на земята, където са живели толкова дълго. С времето те могат да станат мизерни или почти напълно да откажат да споделят нещо – техният скъпоценен свят на спомени постепенно става твърде ценен в настоящия момент.

Гласът на авторката, която вече е съвременничка на Хесуса Паланкарес, преминава плавно един в друг, подобно на сливането между история и въображение. Двете обитават еднакъв дом на улица „Сур“ 94, горе под покрива, където се намира последното жилище на Хесуса. Тя го организира с летви, тухли и парчета плат; макар че разполага с котлон, прави малко огнище директно на пода и окачва своите фусти върху канапа като завеса – завеса от множество материи отделяща леглото от останалата част от бедната стая. Вижда се дървена маса, която служи едновременно за гладене и хранене; под единия крак стои тухла за опора; а в ъгъла са наредени светците – познатите ни фигури от предишния квартал – сред които е светият Младенец от Аточа със своята ярка глава.

Гласът забравя момента си за изповедност обаче запазва силната си връзка с живота. И все пак точно този дом излъчва нов живот през страданието и сили извън името му. Ден преди смъртта си Хесуса казва: „Хвърлете ме навън така че децата да ме изядат! Не желая никой да се занимава с мен; не желая задължения“. И добавя: „Оставете ме сам” – тези думи подсказват как настъпват моменти когато човек страда толкова много, че няма сила дори да приеме протегнатата ръка приятелска помощ и мислите му избледняват към минали времена...