Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде е произлязла тази божествена дарба у медвенското овчарче Джендо. Може би в продължение на векове, през робството, някакъв ген е съществувал скрит и е чакал търпеливо своя момент, за да вдъхнови духа на един мъченик? Дали това е възможно или не - "Записките" са пред нас и ще останат завинаги.

В българската литература има написани много по-гладки текстове и стилни произведения, но няма друга книга с толкова автентично българско съдържание като "Записките". Докато ги препрочитах, ме обзе тревога как съвременният нетърпелив читател с множество познания и малко четене ще приеме словата на Захари Стоянов. Ще успее ли той да прояви смелостта и търпението да прочете целия този епос? И още по-важно – дали ще разпознае себе си в него? Вероятно ще се учудва колко примитивен и жесток е бил животът на тези деца и младежи по Балкана и из пасищата на Добруджа. Ако читателят прояви упорство, може да потърси значенията на многобройните турски термини в книгата; ако все пак бъде благосклонен към трудностите с езика, вероятно ще признае богатството му спрямо днешната оскъдняваща реч.

Захари Стоянов ни остави своите записки, за да можем както да се радвате така и да изпитваме смесени чувства относно нашето минало. Той напусна този свят едва на тридесет осем години; говорят че го отровили – може би от благодарност.

Сега вече го няма Захари Стоянов, нито подобни нему фигури; никой не знае дали нови такива ще се появят или просто ще останем беззащитни сираци.