Обществена тайна

Представям ви искрен и открит разказ за моя живот, такъв какъвто го помня. Споделям спомени от почти двадесет и седем години работа в Службата за сигурност - МИ5. Няма да се опитвам да пиша история на британското контраразузнаване или да описвам антитерористични операции през този период; просто ще говоря за моменти, които сега, когато поглеждам назад, ми изглеждат ключови както за професионалния ми път, така и за личния ми живот. Не съм имала достъп до никакви документи или официална информация и никога не съм водила дневник.

Като първата жена директор на МИ5, чийто име стана публично известно, кариерата ми предизвика голям интерес сред жените. Именно това ме подтикна да напиша автобиография, въпреки че осъзнавах колко трудно е да намеря баланс между четивността и необходимостта от конфиденциалност при описването на работата си в агенцията. Когато изпратих първоначалната версия на текста за одобрение – задължително условие – бях любопитна каква ще бъде реакцията. Въпреки че подходих внимателно с написаното и знаех колко важна е секретността, не очаквах текстът ми да бъде посрещнат положително. Ясно е, че ръководителите в разузнавателната общност обикновено предпочитат бившите членове да говорят по-малко; контролът става по-лесен ако всеки остава мълчалив. Вероятно министър-председателите чувстват същото отношение към своите предшественици и бивши колеги от кабинета. Надявах се обаче искрено онова което желая да напиша няма да бъде интерпретирано като вредоносно действие. Честно казано, не бях подготвена за яростната реакция след това. Може би вече нямах ясна представа кого именно цели разузнавателната общност: тези които изразяват мнение или предупреждават другите; хората които могат бъдат обвинени в нарушаване на закона относно държавните тайни.