Чарли, любов и клишета

Преди шест години в една закусвалня се запознах с един изключителен непознат, който ми убягна. По-точно казано, той не дойде на уговорената ни среща.

Имам малък съвет: ако отдавна не сте имали романтични отношения или дори не сте се докосвали до мъж, не опитвайте да избягате или да се скриете от онзи, който е успял да ви избегне. Не изглежда особено добре.

Уилям Картър - споменатият непознат от нашата среща преди шест години - бе последният човек, когото можех да си представя във фирмата на баща ми, където работих. Докато борбавах с паниката и вълнението и се стараех да изглеждам нормално, осъзнах, че той вероятно даже не ме помни. Не знам дали трябва да изпитвам облекчение или тъга. Ситуацията става по-сложна когато разбера, че ще трябва да работим заедно отблизо; поне му заявявам предварително, че вече нямам чувства към него. Все пак няма нужда той да си внушава каквото и да било.

Докато организирам приоритетите си и правя сериозни промени в живота си - защото реших сама да управлявам съдбата си - близостта с Уилям никак не улеснява ситуацията. Особено след като започваме все повече време заедно по време на служебните заседания и случайно попадам на него на най-различни места… като например сватовства или секс клубове. Освен това постоянно ми предлага боза само защото знае колко харесвам сладникави романтични истории и оставя бележки в офиса ми. Искам само да уточня: продължавам абсолютно безразлична към него.

Въпреки обещанието си никога повече da чакам мъж и животът ми около другите жени остава у мен под въпрос - започвам постепенно να чувствам страх от факта ,че Уилям Картър може би ще провали плановете ми... а май вече почти невъзможно е аз самата себе си сякаш виждам само с него . Жадувам за неговия допир както никога досега през живота си.. Но двамата сме напълно наясно ,че всичко това е безсмислено затова упорито отказваме още веднъж реалността относно чувствата ни един към друг .

Никакъв начин! В никакъв случай! Изобщо!

Дали?