Кафене "Бразилия"

Тя седи на стария бюфет, неподвижна. Понякога, когато се отпускам назад, чувам тихото движение на фланелката ѝ, която докосва синьо-белите ръбове на чиниите. В противен случай е много спокойно - толкова тихо, че чувам туптенето в слепоочията си и крайниците си. От време на време има шум от тревата, тропот на керемиди или кола в далечината. Когато Юлия променя позата си и поставя крак върху крак, сребристите ѝ сандали проблясват и това ме кара да потрепвам. Вероятно го забелязва и кръстосва крака отново и отново. Спомням си как пъстървите в потока преди малко подскачаха; проблясването на водата около камъните под неспокойните ѝ сандали също остава в ума ми. На левия ѝ глезен (пиша с лявата ръка – ако не знам дали да завивам наляво или надясно, винаги избирах наляво) висяла веригица в турскосин цвят като метална панделка.

- Ще легнем ли в тревата или ще изследваме кулата? - пита тя.
Аз съм Лестър Шварц, но тя просто ме нарича Лес Уайт. Не знаех досега, че "шварц" означава цветово понятие на немски.

Юлия се навежда напред; бинокълът люлее леко върху рамото ѝ.
- Ако стълбите не са прекалено изгнили?

Спомням си един от нашите странни излети: тогава се разправихме яростно – рядко съм имал такова силно сблъскване с някого при първата ни среща. Помня първата ни разходка: Юлия желаеше да посети руини близо до Чарлстън – стара фабрика за мохито място за спане сред мхаци по времето когато похапне любимият си сладкиш там. Моята задача беше да я придружавам до мястото тъй като нейното чувство за ориентация е катастрофално лошо; освен това трябваше да я снимам как яде тортата върху легло от мох.

- Колекционирам красиви места и добавям себе си към тях - прошепна ми тя при връщането обратно.
Не й казах какви мисли имах относно възможността ние двамата сами да бъдем част от тези моменти. Тя положи загорялата ръчичка върху моя крак (аз бях облечен с къси панталони поради горещината) и каза:
- Следващия път ще донеса парче сладкиш специално за теб!