Васко@40

Предговор

Аз съм добър читател. Но никога не съм си мислил, че ще видя името си на корицата на книга - като автор. Да знаете, това не е лесна работа... Четенето и писането са две различни дейности... Въпреки че моята книга всъщност я разказах, но за това по-късно... Обикновено предговорите се пишат от хора с повече ум и опит от автора. В моя случай обаче и това не важи… Ето какво стана:

Преди два дни получих екземпляр от книгата. Прочетох я на един дъх – беше приятно, забавно и увлекателно. За 40 години живот осъзнавам колко много щастие съм изпитал с близките ми, приятелите и в професионалния си път.

Вероятно ви интересува защо четях с такова любопитство творението си. И правото ви е да питате. Тази книга е „записана“ с диктофон. Процесът й започна през март в Лондон, когато поверих всичките си лични и професионални планове на Петя Иванова; тя наложи почти спартански режим за двама ни. През десет дни редувах музикални репетиции със спомени и възстановяването им. Първоначално беше лесно – родителите ми помогнаха с детските ми спомени, но след като излязох от детството историята започна да се усложнява – всеки участник имаше своя версия.

Стана трудно да проследим всички гледни точки и така остана само моят разказ. Разказах всичко както го помня и оставих частите да бъдат сглобени сами. Завършеният мозаечен образ на живота ми в писмен вид всъщност е резултат от труда на Ваня Щерева - скъпата ми писателка-приятелка, а също така мой партньор в интерпретацията на руски романси...

С увереност мога да кажа, че когато те редактират хората които те обичат, спокойно можеш да изглеждаш като истински писател.

Но… относно предговора: Когато видях живота си описан между страниците на тази книга осъзнах, че дължа извинение на две групи мои приятели – едните ще намерят имената си сред нашите общи истории без желание за това; другите са тези чийто истории пропуснах ненарочно… Сега пиша тези редове буквално часове преди книгата да тръгне към печатницата нямайки достатчно време… Надявам се всички да ме простят и продължат да ме ценят.

Това е! Може би този предговор ви обърква малко , но смятам за нужно той тук.
Особено ако решавате дали продължете напред с четенето.

С уважение,
Васко
22 септември 2010 г., София