Зиян

Снегът ни поглъща живи. Първоначално се бориш с голите си ръце, пълниш шепите със сняг и го хвърляш обратно, откъдето е дошъл. После взимаш лопата – една на двадесет души, а за четиридесет ръце остава само една! Може би ще ти трябва и кирка, която вече е повредена от удари. Риеш! Копаеш! Сняг продължава да вали. Докато не те затрупа напълно. И дъждът идва, докато не те удави. Вятърът духа силно и може да те изтръгне от земята си и да те отвее някъде далеч. Ако слушаш внимателно, светът ти нашепва: „Човече, време е да се махнеш!“ Но ти упорстваш – живееш тук. Земната гравитация държи здраво; няма къде другаде да отидеш. Единственото решение е да останеш на тази земя, която постоянно опитва да те прогонва и се тресе под краката ти, сякаш желае да те погълне.

Марс изглежда твърде далечен! Човешкият живот тук прилича на родео: урагани, лавини, наводнения и земетресения непрекъснато заплашват съществуването ни. С лопата в ръка крещиш "Тук е моят дом!", но истината е друга - това място не представлява дом! Тук всичко изглежда безсмислено; Земята не предлага утеха за човека — тя не е наше убежище. Привлечени сме към повърхността й чрез гравитацията; кой знае откъде сме били прогонени? От Рая ли? Не вярвам в това нито за миг!