Моят замък

Доди Смит (1896-1990) е родена в Манчестър, Англия и се утвърдила като драматург, романист и автор на детски книги. През 1939 г. заминава за Съединените щати с мениджъра си Алек Бийсли, когото по-късно взема за съпруг. Към този момент Доди вече е спечелила известност в театралния свят, като е написала редица успешни пиеси преди да навърши четиридесет години. Въпреки това отказва да пише сценарии за холивудските продукции поради неприязънта си към контрола, който студиата упражняват върху творците. Вместо това решава да напише забавен роман, вдъхновена от носталгията по родината си. Процесът на писане не е лесен – здравословното й състояние я принуждава да преработва всяко изречение многократно, но въпреки трудностите романът става незабавно популярен. Така тя публикува "Моят замък" през 1949 г., който бързо достига над един милион продадени копия.

Сюжетът разказва историята на 17-годишната Касандра, която живее със своята красива сестра Роуз и ексцентричния им баща в полуразрушен замък; дневникът й предоставя прозорец към любовните драми и предателствата в живота на семейството им. Филмовата адаптация на "Моят замък", продуцирана от BBC с участието на Ромола Гари, остава сред най-популярните английски филми. Освен че е известна с "101 далматинци", Доди Смит предлага много повече от просто истории за деца; нейният стил привлича вниманието както на читатели така и на литературни критици.

Критиците оценяват книгата високо и я класифицират сред значимите литературни произведения - даже определят първото изречение като едно от най-добрите във всички времена.

Някои рецензенти коментират:

„Една от най-вълнувачите разказвачки!“ — Дж.К. Роулинг

„Тази книга изглежда свежа като нова публикация и класическа като творчество на Джейн Остин.“ — Доналд Уестлейк

„Чудесна история за първата любов!“ — Ерика Джонг

„Забавна книга... изпълнена с непреходност.“ — Ентъртейнмънт Уийкли

„"Моят замък" остава блестящо хитроумен след пет десетилетия.“ — Инграм

Лос Анджелис Таймс описват завръщането му след дълго отсъствие какво истинско празненство: „Нека отпразнуваме завръщането му!“.