Заточен

Никога не съм си представял, че ще стигна до такова положение, дори в най-страшните си мечти. Въпреки влошаващата се ситуация, винаги имах надежда, че всичко ще се оправи. Но сега никой не проявява интерес към теб. Ако не носиш обществена полза като мен, те очаква съдба на Острова – мястото за останалите от обществото: възрастни хора, бедняци, болни и деца на родители без средства да ги отгледат. Всички сме затиснати под този огромен хълм от боклук, където живеем в ужасно мизерство. Оставени сме на произвола на природата; спътниците ни наблюдават и ни унищожават всеки път щом опитаме да избягаме. Най-тревожното е, че през нощите с гъста мъгла спътниците губят способността си да виждат. А тези които управляват тук изпращат свои орди от крещящи чудовища да ни гонят и измъчват. Помислете какво чувствам аз - „Големия“. Някога бях уважаван и не се страхувах от никого или нищо. Но остарях… а старостта означава безнадеждност и неспособност да предотвратиш най-ужасните събития в живота ти. Това място прилича на ад или поне е най-близо до ада сред всичките места, които съм познавал... докато не открих тунелите и жената която живееше там…