Писма до Гаустин

Под името Георги Господинов са публикувани следните произведения:
- "Лапидариум" (1992)
- "Черешата на един народ" (1996, 1998)
- "Естествен роман" (1999, 2000)
- "Природни роман" (Београд, 2001)
- "Un roman naturel" (Париж, 2002)
- "И други истории" (2001)
- "L’alphabet des femmes" (Париж, 2003)

Както и в предходните си творби, лирични и художествени по своя характер, Господинов – един Гаустин по умение – успява да се докосне до болезнените точки на съществуването на съвременния човек. Той живее между любовта и болницата, гробището и бебешката количка; противопоставя розата с нужника; чаят със самоубийството...

Според Миглена Николчина от “Литературен вестник”, новите текстове на Георги Господинов потвърдиха статута му като майстор на обожанието. За разлика от другите автори той не просто анализира интуициите и желанията си: ежедневието му е изпълнено с многобройни образи - флората и фауната преливат една в друга. Следобедите му носят аромати от августовските дни; сладкарниците напомнят за Лисабон; женските персонажи са разнообразни и винаги леко чужди. Заглавия като “Йоан”, “За русите жени” или “Рай. Деконструкция” представляват начало на приключението. Диалозите във формата на монолози изразяват удивление и унес.

Нева Мичева отбелязва как Гаустин служи като врата към несводимото човешко преживяване - то свързва различните времеви пластове помежду им. Приносът на Георги Господинов е именно това: да улови тези мигове и да ги превърне в простичък човек - свободен, преминаващ през живота самотен мъж с име Гаустин.

**Любовният заек**

„Ще се върна след малко“, каза тя,
като остави вратата открехната.
Вечерята бе специална,
печеше се заек върху печката;
беше нарязала лук, морковчета
и чесън.
Не взела връхната дреха,
не сложила червило – не попитах
къде тръгва.
Тя никога няма точна представа
за времето; закъснява за срещи –
просто така каза онази вечер:
„Ще се върна след малко“
– дори не затвори вратата.
Шест години по-късно я виждам
по друга улица
изглежда уплашена,
като някой забравил включена ютия
или нещо подобно...

„Изключила ли си печката?“, пита тя.
„Още не,“ отвръщам аз,

„тези зайци са доста жилави.“

**Ритуалът**

Ето какво сподели този мъж
докато чакаше пред тезгяха:

Който познал всичко
постоянно носи черно;
аз пия чрез себе си всеки момент -
колкото клетки пукаме мозъчната ни материя;
всяка минута погребения...
Дъжд кал а пияници копачи...
Аз може би нямам призвание,
но трябва да бъда поп самият себе си,
да плача над собствената смърт
да стана гробар сред гробища —
фортинбрас при тялото ми!
Няма повече пиене — просто трансформация!

Все пак ритуалът остава необходим!