Манфред

В своя труд "История на английската литература" проф. Марко Минков отбелязва, че с публикуването на поемата "Манфред", Байрон става представител на своето време и си осигурява стабилно място в европейската литературна сцена. Чрез изразеното в творбата титанично отчаяние и вулканичните емоции на главния герой, както и чрез неговата несъкрушимост, той завладява въображението на поколение, разочаровано от провала на Френската революция и уморено от Наполеоновите войни. Според някои критици именно Байрон най-добре олицетворява характерното за романтизма бунтовничество срещу божественото.

Както повечето вечни произведения в поезията и изкуството като цяло, "Манфред" носи дълбоко заложени образи и съдба на автора си. Можем да кажем, че самият Байрон присъства във всичките си творби - той е Чайлд Харолд, Дон Жуан и героите от ориенталските поеми; обаче същността на байронизма – уникалната душевност пронизана от глобална скръб – се проявява най-ясно именно в "Манфред". Страданието там е непоносимо, неизлечимо и трудно за описване. Причините му остават загадъчни, а нищо не може да ги разсее. Сякаш самият живот представлява източникът на мизерията, а само смъртта би могла да сложи край на тази болка.