100 хайку

През 1694 година умира Башьо, а след него един по един напускат живота и неговите последователи, без нито един от тях да създаде собствена школа. Тази ситуация потвърдява тъжното осъзнаване на поета в едно от последните му тристишия.

С времето развитието на хокку (хайку) попада в застой и много поети се завръщат към развлекателни тристишия, вдъхновени от школата Данрин. Основната заслуга за преодоляване на този застой принадлежи на Йоса Бусон (1716–1783), който е не само изключителен майстор на хокку, но и талантлив художник.

Докато Башьо живее като аскет с месианска идея и стремежът му е да предаде чрез стиховете си дълбочина както в естетически, така и във философски план, за Бусон изкуството представлява пространство за добротата, красотата и душевната хармония – без място за нищо непристойно или обикновено. Много японски литературни експерти подчертават забележителната поетична техника на Бусон; често го наричат "поета на красотата" в учебниците. Докато девизът на Башьо гласи „постигни възвишеното, върни се към обикновеното“, творчеството на Бусон цели именно бягство от баналността.

Поезията му оспорва множество митове около хайку. Неговите творби впечатляват с удивителна цялостност и завършеност; трудно би било да се говори за незнаковост в словото му. Още повече странно изглежда идеята, че хайку може да бъде просто отражение на личния опит или наблюдение при анализиране работата му. Както отбелязва Харуо Ширане (H.Shirane. Early Modern Japanese Literature), Бусон е кабинетен поет със силно развито въображение; неговите стихотворения рисуват картини невъзможни за срещане в реалния живот. Макар че самият Башьо никога не е пренебрегвал значението на въображението в поезията - той също e бил майстор ренку -, характерното за тази форма са внезапните смени между образите основаващи се главно върху асоциативност и богато творчество без задължително свързване с действителността.

Братислав Иванов