Как да бъдем щастливи с малко

Ние, англосаксонците, обикновено се гордеем със своята сдържаност. Макс Аделър разказва история за едно момче, което било изпратено от баща си да донесе дърва. Момчето решило да избяга и не се появило у дома в продължение на двадесет години. След това, една вечер, непознат човек влязъл при двамата възрастни и се представил като техния дълго изгубен син, който най-накрая се завърнал. Баща му само промърморил: "Еми не си бързал особено - мисли какво ще правиш, ако забравиш дървата."

Веднъж обядвах с приятел англичанин в ресторант в Лондон. По време на храненето един мъж седна на съседната маса и огледа помещението; когато погледите им се срещнаха, той усмихнат кимна към моя приятел. "Извини ме," каза той. "Трябва да поговоря с брат ми – не сме се виждали от пет години." Той спокойно довърши супата си и внимателно избра мусатките преди да стане за ръкостискане с брат си. Двамата разговаряха кратко след това моят приятел се върна при мен и отбеляза: "Никога не съм предполагал, че ще го видя пак – беше назначен в гарнизона в Африка... как му беше името? Онзи дето го нападна Махди. Само трима оцелели... Джим винаги е късметлия."

Спомних си тази случка докато вечерях с руски познати в хотел Санкт Петербург; един от тях не бил виждал втория си братовчед минен инженер повече от година и половина. Те седяха напротив един на друг и по време на вечерята поне десет пъти единият скачаше от стола за прегръдка към другия; те силно се притискаха помежду си, целувайки по бузите преди пак да седнат със навлажнени очи — такова поведение сред своите сънародници никак не учудвало никого.

От произведението „Създанията, които един ден ще бъдат хора“.