Дванайсет странстващи разказа

Привечер те достигнаха границата, а Нена Даконте забеляза, че пръстът ѝ с венчалната халка продължава да кърви. Митничарят, облечен в наметало от груба вълна и лъскава триъгълна шапка, проверяваше паспортите при светлината на карбидната лампа, като едва се крепеше под силния пиренейски вятър. И двата дипломатически паспорта бяха редовни, но той повдигна лампата за да провери дали снимките съответстват на лицето. Нена Даконте изглеждаше почти като дете – с очи като щастлива птичка и меден цвят на кожата си, излъчвайки карибска топлина в зловещия януарски вечерен мрак. Тя тръпнеше потопена във визоновото палто си, което струваше повече от годишната заплата на целия граничен гарнизон. Зад волана седеше съпругът ѝ Били Санчес де Авила – година по-млад от нея и почти толкова красив; носеше сако с шотландско каре и спортен каскет. В отличие от жена си той беше висок и атлетичен със здрави челюсти напомнящи тези на кротък убиец.

Най-въздействащ бе автомобилът им – блестящият бентли-кабриолет впечатляваше с дивостта си; такъв рядко пресичаше тази бедняшка граница. На задната седалка имаше нови куфари и много неизползвани пакети с подаръци; там стоеше и тенор-саксофонът – голямата страст на Нена преди да бъде погълната от безмилостното чувство към своя млад приятел.

Когато митничарят върна подписаните паспорти, Били попита къде могат да намерят аптека за ранения пръст на жена му. Той извика срещу бурята да питат в Ендая от френската страна. Там митничарите играеха карти около маса в затворено помещение докато хапваха залци хляб потопени във винени купички; само размерите и моделът на колата им стигаха за знак да ги пропуснат спокойно през границата към Франция.

Били натисна клаксона няколко пъти без успех - единствено един митничар отвори прозореца и ядосано изкрещя: „Merde! Allez-vous-en!“ В този момент Нена слезе от автомобила сгушена в палтото си и попита учтиво на френски къде е аптеката. С устни пълни с хляб служителят отказа по навик особено при такава буря и затвори прозореца след краткия разговор с нея.

След това обаче започна внимателно да я разглежда - тя смучеше ранения си пръст покрит със сияние каквото има естественият визон; явно го впечатлила до степен че промени тона си: разказа й как най-близкият град е Биариц , но зимният период вероятно няма да осигури работеща аптека преди Байон малко по-напред.
„Сериозно ли е?“ — попита той.
„Не е нищо сериозно,“ усмихнато каза тя показвайки ръчицата със диамантения пръстен откъдето едва личаха следите от порязаното място „Убедих се.“

Преди още веднъж снегът заваля когато преминават край Байон - все още нямаше часове десет сутринта но улиците бяха пустини а домовете заключени против яростния ураган който бушуваше навън . След известно време решили просто да продължат напред радвайки се понякога Били беше обсебван до крак самостоятелността които возилката му предоставяла .

Той мечтаеше даже ако можеха направо до Бордо където вече бе резервирал стаята хотел „Сплендид“ за първата брачна нощ . За него не съществуваха неблагоприятни ветрове или сняг способни спрат напредването му . Докато неговият ентусиазъм растеше , усещането за умора отслабваше ; невъзможността изплувала сред него относно чувството което притежава женското присъствие до него оставах непоклатимо .

Само те знаеха истинската история която стоеше зад техните чувства : сватба предизвикала възмущение сред семействота им отпразнували три дни назад далеч между горчивините живели досега та чак Картахена де Индиас .
Любовта помежду тях избухнала три месеца преди официализацията ѝ…