Забравих да умра

Най-важното в тази творба е, че тя не е създадена от теоретик или всезнаещ психиатър, а лично от човек, който е преживял страданията си - с неговите чувства, сълзи и кръв. Стилът на писането е нестабилен и разпокъсан; повествованието звучи задъхано и нетърпеливо. Изразният език варира от цветист до непретенциозен в трудните моменти, но носи вдъхновение за едно "красиво изцеление". Днес Халил Рафати е преодолял собствените си демони и се е трансформирал от наркоман в учител по здравословен начин на живот - символизиращ надеждата.

Халил Рафати е лектор, автор и предприемач в сферата на здравословния начин на живот. Преди време той работеше като автокозметик, дърводелец-мебелист, консултант по рехабилитация, детегледачка, обучаваше кучета и управляваше ресторант. В момента притежава Malibu Beach Yoga и SunLife Organics - бързо развиваща се мрежа заведения за натурални сокове и смутита в Калифорния. Основание има Riviere Recovery - пансион за хора с зависимости към наркотиците или алкохола - както и членство в настоятелството на манастир "Ташилунпо" в Билакупе (Индия).

„Пиех почти всеки уикенд. Децата около нас знаеха кога майка ми излиза вечерта без надзор през нощта. Не става въпрос за добри деца; говорим за хлапета като мен - пренебрегнати и оставени сами да търсят своето място под слънцето. Ако някой ми предложеше чаша или бутилка алкохол, я изпивах веднага. След това започнах да получавам предложения за таблетки - барбитурати, амфетамини… каквото дойде.

Бях четиринадесетгодишен когато баща ми реши да се върне вкъщи след години отсъствие и изгони майка ми. Тя намери квартира под наем και аз прекарвах повечето време там при нея. Накрая един приятел ме посочи ясно: „Не желая повече да бъда тук.“ Подтикна ме да напусна апартамента завинаги.

Когато останах сам със себе си във възможността си най-слаб момент заплахите станаха непоносими - чувството беше като влакче ужасно силно преминаващо през мен; дори не можех да напусна къщи! Свих се на дивана в ембрионална поза с корема сгушен топката , стискайки юмруците си стегнато... Задушаваха ме гневни спазми . И докато осъзнах колко болезнено бе всичко това бях готов дa извикам : “Мамо! Защо причиняваш всичките тези мъчения?”.

Наистина съжалявам когато мисля как малко не достигнаха чудовищната болест която щеше сама може би щеше да погуби живота ми . Преминавайки през такава опустошителност успях даже действително самоубийствен акт.. Но сред цялата лудост Божия милост ни спасиха именно чрез красивото изцеление което живея вече две десетилетия; забравих просто какво значи смърт . Сега винаги ще помня важността на живота."