Розите са червени

**ПРОЛОГ:**

Бриан Паркър не изглеждаше като типичен обирджия или убиец — нейното миловидно, пухкаво бебешко лице подлъгваше всички. Въпреки това, тя бе готова да отнеме живот, ако се наложеше тази сутрин. Щеше да разбере със сигурност в осем и десет.

На двадесет и четири години, Бриан беше облечена с каки панталон и светло синьо яке с надпис „Университет на Мериленд“, а обувките й бяха стари бели маратонки „Найки“. Никой от хората, които тръгваха за работа рано сутринта, не я забеляза, когато премина от износената си бяла „Акюра“ до гъстото зелено островче сред дърветата, където се скри.

Тя стоеше пред филиала на „Ситибанк“ в Силвър Спринг, Мериленд точно преди осем часа. Клонът трябваше да отвори врати след деветдесет секунди. От разговорите с Мислителя знаеше как е разположена банката — самостоятелна сграда с две алеи за автомобили около нея. Той беше споменал също така близостта на големи магазини като „Таргет“, „ПетсМарт“, „Хоум Депо“ и „Съркют Сити“.

В точно осем часа Бриан излезе от укрития си зад дърветата под един ярък билборд рекламиращ закуските на "Макдоналдс" и тръгна към банката. Стратегически позиционирана по такъв начин, че касиерката да не я вижда в момента когато току-що отвори стъклената врата и излезе навън.

Когато наближи касиерката, Бриан нахлузи гума маска на президента Клинтън — една от най-популярните маски в страната и вероятно една от най-трудните за проследяване. Тя познаваше името на касиерката и го извика ясно; веднага след това извади пистолета си и го притисна към кръста ѝ.

— Връщай се вътре госпожице Джийн Галета! Завърти се обратно и заключи входната врата! Искам да видя шефката ти - госпожа Бучиери.

Заповедта ѝ бе предварително написана буквално дума по дума включително паузите; Мислителят бе акцентирала колко важно е обирът да протече в строго определен ред почти безупречно.

— Не желая да те убивам Джийн... Но ще го направя ако не изпълниш всичко което казвам – кога кажа! Твой ред е вече… Разбра ли?

Джийн кимна толкова настоятелно, че очилата ѝ почти паднаха.
— Да… разбирам всичко… моля ви… не ме наранявайте! — прегракнала каза тя. На около двадесет и седем години беше с кестенява коса подстригана кратко; привлекателността й напомняше момиче от предградията но синята костюмировка я правеше да изглежда по-възрастна.

— Кабинетът на управителката… незабавно госпожице Джийн! И ако все още съм тук след осем минути – ти ще умреш! Говоря сериозно: ако до тогава нямам възможност да си тръгна – теб самият тебе както госпожа Бучиери ще убия …