Генеалогия на българските канове от Баламбер до Кубрат и Кий - 340-668 г.

В историческите изследвания обикновено се пренебрегва значението на генеалогията на кралските родове, която не е проучвана с необходимата точност и задълбоченост. Въпреки това, генеалогията представлява важна категория от исторически факти, носещи ценна информация; понякога тя дори играе ключова роля в разбирането, интерпретацията и синтезирането на по-обширни набори от факти, които оформят нашите съвременни възприятия за събития от древността.

Традицията на държавното формиране чрез генеалогични връзки започва още от ранните родово-общинни стадии на човешката цивилизация. Разбираемо е, че данните за династичните бракове са ни известни основно от късната бронзова епоха (например Троянската война), през желязната епоха до античността и средновековието. През тези периоди бракосъчетанията често били свързани с военни действия – повечето мирни споразумения били подсилвани чрез бракове между конфликтуващите страни.

Обичайно по-силният владетел подчинявал по-слабия посредством военен натиск или заплаха, а понякога принуждавал към брак с дъщеря или близка родственица на слабият владетел. Например Йордан описва как Баламбер, хунският цар, взел за жена племенницата на остготския крал Винитарий и след това управлявал готското племе благодарение на тази връзка.

От друга страна силният владетел привлекателно изглеждал за сродяване и получавал предложения за бракове както за себе си, така и за потомството си от по-слабите управници. Те използвали институцията на брака като средство да осигурят закрила. Роднинските отношения между властелините оказвали влияние върху външнополитическите им стратегии; търсенето на политически алианси водело до желание за сключване на династични бракове. По този начин се образували племенно-политически обединения в Югоизточна Европа (като Одриското царство) и Азия (като хунистки конфедерации). Тези обединения предшествали появата на устойчиви империи: Египетска, Римска и Персийска.

Династичните съюзи работели ефективно даже при приблизителна равнопоставеност между различните племена при наличие условия за мирно съжителство – своеобразна регионална демокрация между тях. Уседналите земеделци притежавали стабилна територия около главния град - полис. Добри примери включват траките преди образуването през VI век пр.Hр., елините преди V век пр.Hр., а също славянските групировки венети, анти и славини – там взаимовръзките помежду им не водели до доминиране или васалитет но запазвали статуквото в техния политико-териториален контекст.