Невъзможните убежища на поезията

"Невъзможните убежища на поезията" представлява опит за създаване на роман, който сам по себе си е неосъществим. Текстът притежава жанрова идентичност, която е крайно спорна – той няма ясна сюжетна линия и липсват свързващи елементи освен темата, зададена в заглавието. В същото време произведението балансира между поезия и проза, като граничи с гротескното; затова получава определението "поетесков", което го характеризира като хибрид между поезия и гротеска. Седемте сюжетни линии се пресичат около обща метафора: разпадането на художественото изразяване сред баналността на настоящето – това художествено възприятие се явява както начин на живот, така и стил и език; потапянето му в абсурдността и лудостта служи като чистилище пред лицето на небитието. Крайният резултат е една трагична история, изпълнена с недоволство и самоирония, представена чрез разнообразие от ситуации и стилистики.