Другата ръка

По краката на момичето, покрити с кафява кожа, личаха множество малки бледи белези. Запитах се дали те са разпръснати по цялото й тяло като звездите и лунните отблясъци върху роклята ѝ. Това ми изглеждаше красиво и бих искал да ви убедя, че един белег не може да бъде грозен. Именно това ни внушават онези, които оставят следи по нас. Но ние трябва да се обединим и да им противостоим – да научим как да откриваме красотата във всеки белег. Какво мислите? Нека направим от това наша тайна. Защото знаете ли – на тялото на умиращ белег не остава следа. Белегът е символ на оцеляването.

Британският автор Крис Клийв успява майсторски да изрази своя роман чрез два различни етнически гласа - този на Сара, млада англичанка и редакторка в списание, както и на 16-годишната Пчеличка - нигерийска бежанка, която е свидетелствала за безмилостното унищожение на своето село и смъртта на собствената си сестра Нкирука; техните истории невероятно се преплитат вследствие едно невинно пътуване. Животите им бурно се сблъскват край плаж в Африка – среща, която носи тежък товар от загуба за всяка една от тях и определя бъдещето им.

Разказът започва две години след първата им среща и предлага перспективата както на двете жени. Крис Клийв умело пренася читателя между мислите на Пчеличка и тези на Сара – съществуващи в коренно различни светове, но близки помежду си. Опитът му да придаде автентичност към историите им определено ми изглежда успешен.

Когато ме приемаха в Център за временно пребиваване, получих кафяво одеяло и бяла пластмасова чаша чай. С първата глътка усетих желание веднага да скоча обратно към кораба και να се върна у дома си. Чайният вкус бе ароматизирания спомен за родината: тръпчиво топъл с интензивност от миналото; вкусещ копнежа между мястото където съм сега и мястото откъдето произлизам. Освен това той постепенно избледнява - вкусът изчезва още докато устните ти горят от чашата; подобно плантациите погълнати в мъглата... Чувала съм как вашият народ консумира повече чай от който й друг народ; колко ли ви натъжава тази истина - деца лишени от присъствието на своите майки?