Les cerfs-volants de Kaboul

Декември 2001

Станах това, което съм днес, на дванадесетгодишна възраст, в един студен и облачен ден през зимата на 1975 година. Все още помня точно този момент, когато се скрих зад полуразрушената земна стена и хвърлих бърз поглед към уличката близо до замръзналия поток. Въпреки че тази сцена е отдавнашна, сега разбирам колко е погрешно да мислим, че можем да заровим миналото: то винаги изплува на повърхността. Когато се оглеждам назад, осъзнавам, че не съм спирал да наблюдавам тази пустиня вече двадесет и шест години.

Миналото лято мой приятел Рахим хан ми звънна от Пакистан с молба да го посетя. Докато държах слушалката в кухнята, разбрах, че разговорът не засяга само него. Моите неизкупени грехове също напомняха за себе си. След като затворих телефона, тръгнах на разходка край езерото Спрекълс в северната част на парка Голдън Гейт. Слънцето по обяд блестеше върху водата и малки лодки плавали благодарение на лек ветровит полъх. Когато вдигнах глава, видях две червени хвърчила с дълги сини опашки да летят високо в небето – те танцуваха между дърветата и ветрените мелници от западната страна на парка подобно на две очи насочени към Сан Франциско – града, където сега се чувствам у дома. Изведнъж гласът на Хасан прозвуча вътре в мен: "За теб хиляда пъти," ми нашепваше той - Хасан, детето със следа от цепнатина устните.

Седнах на пейка под едно върбеца , за да размисля над думите на Рахим хан преди затварянето му – почти като внезапна идея при него: „Има начин да се изкупи.”