Кога престанахме да разбираме света

Бенхамин Лабатут е чилийски писател, когото можем да смятаме за едно от главните литературни открития на десетилетието. Само за няколко години той успява да се нареди сред 100-те най-добри прозаици на ХХІ век и да наложи нов вид роман: да пише за тревожни и ужасни неща, без да въвежда строга разграничителна линия между факти и фикция, и да разясни защо прогресът е опасен, историята – необратима, а способността на човечеството да оцелява – достойна за възхищение.
Лабатут е обсебен от гениите и героите в творбата му са съвсем истински, реално съществували хора. Фриц Хабер, Александър Гротендик, Вернер Хайзенберг, Ервин Шрьодингер са само някои от светилата, в чийто живот писателят ни потапя, за да проследи как те се опитват да решат най-сложните въпроси на битието. Често обречени на самота и безумство, тези учени имат прозрения, някои от които променят към добро живота ни, а други разчистват пътя към невъобразими страдания и вододелът между двете никога не е ясно очертан. Карл Шварцшилд полага основите на теорията за черните дупки направо в окопите на Първата световна война, а после губи разсъдъка си. Фриц Хабер открива азотните торове, спасили милиони хора от гладна смърт, а после разработва химическо оръжие, погубило други милиони.