Старците вече не говорят

"Старците вече не говорят" е дистопичен роман от белгийския автор Венсан Енгел, който разглежда проблемите на егоистичното и индивидуалистично общество, предизвикани от икономическите кризи, пандемии, застаряването на населението и постепенното отслабване на солидарността между хората. Творбата е написана пет години преди началото на Covid-19 пандемията и публикувана през 2020 г., като разкрива как човек се затваря в себе си и променя отношението си към онези, които вече не могат да работят. В романа също така се наблюдава увеличаването на методите на полицейска репресия и диктатура в условията на обща нестабилност.

При положение че 30% от населението е над 60 години и активното население рязко намалява, правителството в неназована западна страна решава да въведе специална политика за възрастните хора. То изгражда здравни селища за стари хора с цел да ги приюти и осигури грижи срещу пълен контрол върху тяхното имущество и живот. Адвокат Александър Жофроа, експерт по настойничество над възрастни лица, става привърженик на тази инициатива. Но какво ще се случи когато собствената му майка бъде засегната?, а самият той попадне в трудна ситуация?

„Политика! Кои са тези, които искат да участват в този театър освен онези готови да продадат родителите си? Да ги продадат или убият... по един или друг начин! Късметлия сте без деца, адвокат Жофроа; поне няма да познаете това разочарование. Има обаче такива, които ни карат да вярваме във безграничната човешка способност за жестокост... Безспорно Давид не е по-лош от другите; желая му дълголетие – така трябва да бъде. Но редът не търпи прибързаността; а Давид е нетърпелив младеж… макар че недоделен.”

Венсан Енгел (1963) преподава френска литература в Католическия университет Лувен и история на идеите във Висшия институт за социални комуникации в Брюксел. Неговите изследователски интереси включват механизмите зад паметта и приемствеността, историята през XX век както отношенията между идеология та литература . Автор е на множество романи , новели , есета , пиеси , политически коментатор за "Соар" (Le Soir) ии Белгийската радио-телевизионнa станция . През 1994 година получава наградата Ренесанс дьо ла нувел для произведението „Животът въпреки всичко: нови изповеди“; романът „Завръщане в Монтехиаро“ печели престижната литературна награда Росел през 2001 г., а „Бракът на Доминик Ардиен“ - наградата Берхайм през 2012 г.. През 2020 година публикува значимо есейно произведение под заглавие "Жelание за памет: против инструментализацияta нa паметтa зa Шоата", където твърди че задължението ни da помним след време трябва da стане желание da го правим in order to prevent future genocides."