Реквиемът на блондинките

Отне ми малко време, за да осъзная колко безнадеждна е ситуацията. Почти веднага се устремих към вратата и я натиснах с цялото си тяло. Камъкът беше здрав и не помръдваше, а единственото, което постигнах, бе да си нараня рамото. Пробягах гробницата с лъча от джобното фенерче, но друг изход нямаше. Подът също беше каменен и никакви надежди не оставаха за разкопаване без специализирани инструменти.

Погледнах Одри при бледната светлина на фенера, която започваше да намалява. Лицето ѝ изглеждаше деформирано от страх.
- Виждаш ли? - каза тя със задушен тон и се хвърли в прегръдката ми. - Вероятно онзи вече завършва с Редж! Трябва да действаме! Трябва да му помогнем!
Притисках я до себе си.
- За Бога, Одри! - промълвих, хванал я за китките. - Не губи ума си! Виждаш сама, че нищо не можем да направим. Не разбираш ли, че сме живи погребани?