Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде е дошла тази божествена дарба у медвенското овчарче Джендо. Може би през вековете на робство някакъв ген е останал скрит и изчаквал своя миг, за да вдъхнови душата на един мъченик? Каквото и да е истината, "Записките" са пред нас и ще оставят следа във времето.

В българската литература можем да намерим по-гладки текстове и по-стилни произведения, но нищо не може да бъде толкова автентично българско като "Записките". Докато ги четях отново, ме обзе тревога как съвременният нетърпелив читател с много знания, но малко опит в четенето ще възприеме словото на Захари Стоянов. Дали той ще има смелостта и търпението да прочете целия този епос? И още по-важно - дали ще успее да разпознае себе си в него? Сигурно би бил шокиран колко примитивен и дори жесток е бил животът на тези деца и юноши по Балкана и в Добруджа. Ако читателят прояви упорство, той вероятно ще потърси значението на многобройните турски термини в книгата; а ако все пак подходи положително към трудностите със словесния език, може би ще признае богатството на стила на Захари Стоянов спрямо сегашната затруднена българска реч.

Захари Стоянов ни завеща своите записки, за да можем ние – радвайки се или страдайки – да размислим над собствената си съдба. Той напусна този свят едва на тридесет и осем години; говорят слухове за отравяне. Вероятно така стана - от благодарност.

Този велик писател вече го няма; подобни нему също липсват, а никой не знае дали такива фигури отново ще се появят или просто ще останем сами без наследници." /Георги Данаилов/