Марковалдо, или сезоните в града

"Марковалдо", произведение на Итало Калвино (1923–1985), напомня на Скитника от Чарли Чаплин – симпатичен и обикновен герой, чийто неуспехи всъщност са най-трогателните му успехи. Неговото очарование се състои в безстрашното доверие, с което постоянно навлиза в живота. Марковалдо е работник в склада на голяма компания, има съпруга, множество деца, празни джобове и огромно желание за живот. В книгата са включени двадесет разказа, които проследяват неговите усилия да намери връзка с природата и околните през четирите сезона в големия град, като запазва своята идентичност. Тези истории са написани през десетилетие по време на италианския икономически подем след Втората световна война и остават изненадващо актуални дори днес.

Във въведението към "Италианските приказки" Калвино споделя ключова идея: “Вярвам, че магическите приказки съдържат истина”. Освен това той вярва и че реалността притежава своето собствено вълшебство. Когато започва да пише тези истории през 50-те и 60-те години на ХХ век, той не осъзнава какво велико литературно направление формира – френските критици вече го наричат nouveau roman или „нов роман“. Той просто следва интуцията си като разказвач и успява да постигне трайно равновесие между италианския неореализъм и своята приказна представа за света.

Според "The New York Times", Калвино майсторски описва бедността и детската радост; показвайки трудности за преодоляване без надежда за избавление по начин, който провокира усмивка у читателя. Как точно успява? Отговорът не е еднозначен — именно това доказва колко оригинален е авторът както в сложните си произведения така и тук.

Сайтът Literaturkritik.de посочва угнетителната работа на Марковалдо; жена му говори само за дълговете им, а животът му изглежда мрачен. Но въпреки всичко у него тлее един скрит пламък - погледът му върху света е буколически; възхищава се от гъбите край спирката или мечтае нощем пред прозореца докато наблюдава Луната зад ярката реклама отсреща. Скрити желания... ала винаги с достойнство. Марковалдо носи смях със себе си , но понякога остава горчив привкус; все пак оставя чувство за благородство у читателя."